„Фантомът на операта“ Нов и неподобрен, от Кърт Лодер

Phantom Operanew

Неизбежната, но не достатъчно забавена филмова версия на „Фантомът на операта“ на Андрю Лойд Уебър може най-добре да се опише като експлозивно скучна. Казаха ми, че този прочут мюзикъл наистина работи на сцената или поне когато оригиналните звезди Майкъл Крофорд и Сара Брайтман бяха хедлайнери. Но въпреки че работи в Лондон от 1986 г. и смуче туристите на Бродуей от 1988 г., никога не съм ходил да го видя. Чувал съм музиката обаче. Ето защо никога не съм ходил да го гледам.

Историята, базирана на роман от 1911 г. на френския писател на мистерии Гастън Леру, е роман на ужасите. (Известната версия на приказката от 1925 г. с мълчалив филм с участието на Лон Чейни подчертава ужаса; тази нова, подобно на театралната постановка, предполагам, е много романтична. Или поне цветна.) Годината е 1870, а Парижката опера къщата е обитавана от мистериозен, маскиран Фантом. Трудно е да се каже защо той е толкова мистериозен, тъй като собствениците на театъра му плащат месечен държател и са се съгласили с искането му да резервират кутия пет за лична употреба на всяка вечер. Както и да е, Фантомът (Джерард Бътлър, от 'Дракула 2000' и вторият филм 'Лара Крофт Tomb Raider') е музикален гений и нещо като критик. Той е обиден от метенето на настоящата дива на компанията, оперативно италианската La Carlotta (Мини Шофьор), и решава да създаде възход на инжинерата Кристин (Еми Росъм) до статут на звезда. Фантомът е влюбен в Кристин, но също така е и дръзкият млад финансов благодетел на оперната компания, Виконт Раул де Шани (Патрик Уилсън, от продукцията на HBO „Ангели в Америка“). Можете грубо да си представите останалото.





Режисьорът Джоел Шумахер е дал повече визуални изобретения за всичко това, отколкото материалът заслужава. Настройките-от покрива с изглед към Париж до подземните канали, където Фантомът се владее, оглеждайки се в гондола във венециански стил-са красиво заснети (от оператора Джон Матисън), а многото сцени зад кулисите са убедително тесни и оживени. Еми Росъм („Мистична река“) е сладко привлекателна и след като е тренирала в Метрополитън операта в Ню Йорк, наистина може да пее. Мини Драйвър, която всъщност луни като поп певица тези дни (тя издаде албум със собствени песни преди няколко месеца), не пее тук (гласът й е дублиран от английското сопрано Маргарет Прийс); но изпълнението й като Карлота е най-забавното нещо във филма. („Не се виждам!“ - обявява тя по време на една истерия. „Доведи кученцето ми - аз си тръгвам!“)

Тези скромни активи обаче са напълно унищожени от трите непреодолими недостатъка на филма. Като Phantom, пеещият глас на Джерард Бътлър е впечатляващо режещ брей - със своя хлъзгав добър външен вид той може да е начело на лоша рок група от 70 -те. Като Раул, Патрик Уилсън е просто безинтересен, както като певец, така и като романтичен водещ. (Той има нулева химия с Еми Росъм.) И тогава има музика, която е най -непреодолимият елемент от всички. Знам, че милиони хора са развълнувани от партитурата на Андрю Лойд Уебър и се чудя на тяхната музикална толерантност. Неговите мелодии, с малки изключения, са общи и почти взаимозаменяеми и те са неподвижно закотвени в лъскавия и отдавна отминал поп-рок период, в който са измислени. (Избиращите се ритми на синтезатора, които той разгръща в един момент-пълен с винтидж електро-ръкопляскания!-са изумително лепкави.) Уебър поставя тези неща, като ги влива в чист, крещящ бомбаж-знаете, че една от песните му достига своя връх, когато певецът отваря устата му е изключително широка. Ефектът е нещо като да си на концерт на Meat Loaf през 1977 г. Само Meat Loaf имаше много по -добри мелодии.